„Властелинът на пръстените“ e епичен фентъзи роман от писателя Джон Роналд Руел Толкин.Писан е от 1937 до 1949 години. Представлява книга от цикъла за Средната земя, продължение на неговата книга „Хобитът“, и описва подробно събитията, очертани в последната част на „Силмарилион“ - „За пръстените на мощта и Третата ера“.
Формално романът се състои от шест книги и шест допълнения, а също и подробен указател на всяко име, място и всички по-важни дати от развитието на действието. Отначало е бил издаден в три тома, по две книги в том, и това разделение е станало по-известното; много често романът бива смятан за трилогия.
Томовете се наричат „Задругата на пръстена“, „Двете кули“ и „Завръщането на краля“. Шестте книги по начало нямат отделни имена; за по-късно тяхно издание, след смъртта на Толкин, по спомени и бележки за негови мнения са били подбрани имената "Завръщането на сянката", „Задругата на пръстена“, „Предателството на Изенгард“, „Пътуването към Мордор“, „Войната на пръстена“ и „Завръщането на краля“. Първото издание на книгата е през 1954-1955 гг, и оттогава е преиздаван многократно и публикуван на над 40 езика.
Въпреки огромния си обем, книгата е само последната (хронологически) част от по-голям митологичен цикъл, върху който Толкин работи от 1917 г. до смъртта си. Върху нея са оказали влияние широките познания на автора в областта на митологията, филологията, религията, а също и по-ранни литературни произведения, и личните преживявания на Толкин през Първата световна война. Сериозно отражение дава и фактът, че повечето от нея е писано през времето на Втората световна война. Тя пък оказва голямо влияние върху съвременното фентъзи. Много изследователи считат, че тя реално го създава; над девет десети от творбите в този жанр използват теми, образи или елементи, създадени или популяризирани от Толкин в тази книга, или другаде в неговия митологичен цикъл, свързан с нея.
Популярността на книгата е голяма, и отпратките към нея са често срещани в съвременната култура. Съществуват многобройни общности на фенове на Толкин, неговото творчество и героите му.
Публикуваните книги на тема Толкин и „Властелинът на пръстените“ я превишават десетки пъти като обем.
Писането на книгата
Първоначално „Властелинът на пръстените“ е заплануван като продължение на „Хобитът“ - приказна история, която Толкин пише за и чете на децата си, и която е публикувана през 1937"Хобитът" накарала издателите да търсят още истории за хобити и гоблини, и същата година, на 45-годишна възраст, Толкин започнал да пише историята, която става по-късно „Властелинът на пръстените“. Писането ѝ е продължило 12 години, до 1949 г, а е публикувана чак през 1954 - 1955 г., когато Толкин вече е бил на 63 години. г. Популярността на
По начало Толкин нямал намерение да пише продължение на „Хобитът“, и вместо това написва няколко други приказки за деца, включително "Ровърандъм". Основният му труд през това време обаче е очертаването на исторята на Арда, разказването на легендите за Силмарилите, и много други истории около миналото на събитията, описани във "Властелинът на пръстените". Толкин умира, преди да успее да довърши и сглоби този си труд, известен днес като „Силмарилионът“. Синът му Кристофър Толкин обаче редактира трудовете на баща си, запълва пролуките, и публикува книгата през 1977 г. Някои биографи на Толкин смятат „Силмарилионът“ за истинския "труд на сърцето му" - именно тази книга описва историческият и лингвистичен контекст на по-популярните му произведения, и създадените от Толкин езици, и отнема по-голямата част от времето му. "Властелинът на пръстените" обаче се явява хронологично последната, най-голяма като обем (и по мнението на Толкин, и най-добра като качество) част от създадения от него митологичен свят.
Убеден от издателите си, през декември 1937 г. той започва "продължение на Хобитът". След няколко фалстарта се очертава историята на Единствения пръстен, и книгата се превръща в продължение не на "Хобитът", а по-скоро на непубликувания "Силмарилион". Идеята за първата глава ("Един дългоочакван празник") е била ясно очертана още отначало, но причините за изчезването на Билбо, значението на Пръстена и заглавието "Властелинът на пръстените" се появили чак през пролетта на 1938 г. По начало Толкин смятал да напише друга история, в която Билбо е похарчил вече цялото си богатство, и търси участие в друго приключение, за да спечели още. След припомнянето за Пръстена и възможностите му обаче Толкин решава да пише за него.
Отначало за главен герой е бил планиран Билбо. Историята обаче се очертавала твърде мрачна, за да пасва на този весел и обичащ удоволствията хобит, и Толкин започнал да мисли за друг подходящ член на семейството на Билбо. Обмислял да въведе негов син, но това пораждало някои трудни въпроси, като например за жената на Билбо, и как така той би изпратил сина си в опасност. В гръцките легенди често специалната вещ попада у племенника на героя - и така се появил хобитът Фродо.
Писането не вървяло бързо заради перфекционизма на Толкин, и било често прекъсвано от задълженията му като преподавател. Вероятно е бил изоставил работата по произведението през по-голямата част от 1943 г, и продължил отново чак през април 1944 г. Написаното изпращал на части на приятеля си Клайв Стейпълс Луис, и на Кристофър Толкин, който по това време служи в Кралските военновъздушни сили в Африка. (Биографи на Толкин предполагат, че това може да е причината за появата във "Властелинът на пръстените" на вражески настроените, тъмнокожи, яздещи слонове Харадрими.) Голяма част от работата е привършена през 1946 г., и Толкин показва ръкописа на издателите си през 1947 г. Романът на практика е привършен следващата година, но Толкин продължава да поправя и преработва по-рано написани части от него и през 1949 г.
Неразбирателство с издателите му - "Алън и Ънуин" - довежда до предоставянето на книгата на издателство "Колинс" през 1950 г. Толкин възнамерявал "Силмарилионът", още не напълно оформен на този етап, да бъде публикуван заедно с "Властелинът на пръстените", но "Алън и Ънуин" не желаели да го направят.
След като Милтън Уолдмън от "Колинс" изразил мнението, че "Властелинът на пръстените" има нужда от сериозно съкращаване, авторът накрая поискал те да публикуват книгата през 1952 г. Те отказали, и Толкин писал на "Алън и Ънуин", че "с радост бих обсъдил публикуването на която и да е част от цялото".
Публикуването
Поради следвоенния недостиг на хартия, а също и за по-ниска цена на първия том, книгата била разделена на три тома: „Задругата на пръстена“ (книги I и II), „Двете кули“ (книги III и IV), и „Завръщането на краля“ (книги V и VI, и 6 допълнения). Създаването на допълненията, картите и особено указателите се забавило, и затова книгите били публикувани със закъснение - респективно на 21 Юли 1954, 11 Ноември 1954 и 20 Октомври 1955 г. във Великобритания, и малко по-късно в САЩ. Особено се забавил третият том. Толкин никак не харесвал заглавието "Завръщането на краля", защото смятал, че издава твърде много от сюжета. Той предложил "Войната за Пръстена", но издателите не се съгласили.
Книгите били публикувани при договореност за "споделяне на печалбата", при която Толкин не получавал никаква сума, докато книгите не се изплатят, но след това голяма част от печалбата била негова. В първия том било обещано на края на третия да има голям указател за трите тома, но се оказало невъзможно той да бъде създаден в разумен срок. През 1966 г. към „Завръщането на краля“ били добавени четири указателя, сглобени не от Толкин.
Разделянето на три тома било извънредно разпространено - затова често „Властелинът на пръстените“ бива наричан трилогия. Така го нарича веднъж дори Толкин, в писмо до Уистън Хю Оудън, въпреки че при други случаи е смятал това разделение за неправилно, тъй като произведението е било планирано и написано като една книга. Друго често използвано определение за него е роман, но Толкин отново е бил несъгласен - той го разглежда като романс (в смисъл на приказка за герои).
Използвани са и други разделения. През 1999 г. във Великобритания е пуснато "издание на хилядолетието" (MIllenium Edition), в общо 7 тома - всяка една от шестте книги поотделно, плюс допълненията като седма книга. Първото издание на български език е разделено на два тома. В първия са включени книги I и II, във втория - книги III, IV, V и VI, и част от едно от допълненията - „Легендата за Арагорн и Арвен“.
История на публикациите
Трите части на книгата са публикувани за пръв път от Алън и Ънуин през 1954-1955 гг, през няколко месеца. В началото на 1960-те Доналд А. Уолхайм, редактор за жанра научна фантастика на издателството "Ейс Букс" (Ace Books), забелязал, че „Властелинът на пръстените“ не попада под защитата на законите за авторско право в САЩ, тъй като американското издание е било подшито от страници, отпечатани във Великобритания, и предназначени за използване в британско издание. "Ейс Букс" публикува свое издание на книгата, без разрешението на Толкин и без да му плати. Толкин не приел това, и бързо уведомил поклонниците си за своето несъгласие. Феновете упражнили толкова силен натиск върху "Ейс Букс", че издателството се принудило да изтегли книгата си и да плати на Толкин някаква сума (символична, далеч под реално дължимата). Скоро издателството "Балънтайн Букс" (Ballantine Books) пуснало легално издание, с огромен комерсиален успех. Към средата на 1960-те получилата широко разпространение сред американската публика книга се превръща в истински културен феномен. Толкин също нанася известни редакции, за да създаде версия на книгата, която да бъде легално защитена от авторски права в САЩ. В този си вид тя става известна като Второ издание на „Властелинът на пръстените“.
Книгата е преиздавана много пъти, на над 40 езика, като един, два, три, шест или седем тома. Преводите са различно добри, поради много голямата езикова сложност. Като експерт по филология, Толкин лично прегледал немалко преводи, и имал коментари по тях - както върху процеса на превеждане, така и върху своя труд. За да помогне на преводачите, той написва Указател на имената във "Властелинът на пръстените". Тъй като дори английската версия на книгата е представена като превод на "Червената книга на Западния предел", от Западняшки език, преводачите имат рядко срещана свобода в работата си по нея. Така например, "елф" е преведено на немски като "Elb" - така се избягват оттенъците на пакостливост и недружелюбие, които немското "Elf" носи, и преводът е по-близък до духа на Толкиновия оригинал. Имена на герои, които имат определено значение на английски, също често биват превеждани, в разрез с утвърдените в модерния превод правила. Например Baggins (произлизащо, съгласно Толкин, от bag - торба) на немски е преведено като Beutlin (от немското Beutel - торба). На български то е превеждано както като "Бегинс" (в превода на "Хобитът" на Красимира Тодорова), така и като "Торбинс" (в превода на „Властелинът на пръстените“ на Любомир Николов). Samwise Gamgee е преведено на български като "Самознай Майтапер", в съответствие с Толкиновото обяснение за произхода на името на Сам.
През 1990 г. издателството "Рикордид Букс" (Recorded Books) създава пълна аудиоверсияРоб Индис, който е бил записал (като единствен участник) аудиоверсия на „Хобитът“. Индис прочита книгата в пълна точност, с различни гласове за всеки герой, и изпълнява всички песни. Музиката за някои от тях е написана още лично от Толкин; за останалите създават музика Индис и режисьорката на продукцията Клаудия Хауърд. н
Влияния върху книгата
„Властелинът на пръстените“ е продукт на Толкиновите изследвания в областта на филологията, религията (по-специално католицизма), приказките, а също и норвежката и келтската митологии. Силно е повлиян от личните преживявания на автора през Първата световна война, Толкин довежда създаването на описвания от него свят до изключителни детайли: създава пълната митология и история на Средната земя, произхода на всички по-значими герои, езиците на този свят, неговите писмености, календарите и историите на различните народи. Част от този помощен материал е даден в допълненията към „Властелинът на пръстените“. Повечето от го може да бъде открит в подобното на Библия на този свят произведение „Силмарилион“. Толкин обаче потвърждава, че много части от неговия свят са повлияни от други източници.
Създаването на Толкиновия свят е най-силно повлияно от католицизма, който изповядва Толкин, и от Библията. Веднъж авторът описва пред приятеля си, английският йезуит отец Робърт Мърей, като "фундаментално религиозен и католически труд, отначало несъзнателно, но при редакцията - съзнателно". Повествованието е базирано на много теологични теми - битката на доброто със злото, триумфът на скромността над гордостта, и силата на благословията. Застъпени са също така теми, които засягат смъртта и безсмъртието, благодарността и съжалението, възкресението, спасението, въздържанието, саможертвата, свободната воля, справедливостта, задружността, авторитетът, изцеляването. Твърди се, че докато Толкин описвал борбата на Фродо срещу силата на Единствения пръстен, той е мислел за молитвата "И не ни въвеждай в изкушение, но ни опази от злото".
Толкиновата Средна земя е повлияна силно и от не-християнски мотиви. Неговите Айнури, раса ангелски същества, които са отговорни за света, включва Валарите, пантеонът богове, които отговарят за съществуването и поддържането на света - от небето и морето, та до сънищата и съдбата - и Маярите, техните слуги. Идеята за Валарите идва от гръцката и норвежката митологии, въпреки че при Толкин Айнурите и светът са създания на монотеистично божество - Илуватар, или Еру - "Единственият". Практикуването на религии на Средната земя не е описано подробно във „Властелинът на пръстените“, повече информация за тях може да бъде открита в "Силмарилион". Срещат се обаче намеци за тях, например "Великият Враг", който е бил господар на Саурон, и "Елберет, Кралицата на Звездите" (респективно Моргот и Варда, двама от Валарите). В пролога към книгата има споменаване за "Властителите" (Валар, буквално "Силите на света"), а в Допълнение А - за "Единствения". Има и други предхристиянски митологични елементи, например други разумни раси (джуджета, елфи, хобити и енти), "зелен човек" (Том Бомбадил), духове и призраци (Могилните твари, Клетвопрестъпниците).
Най-добре известните не-християнски влияния върху Толкин са вероятно северноевропейските митологии. Неговите елфи и джуджета са базирани до голяма степен на норвежката и други древногермански митологии. Образът на Гандалф в частност е повлиян от древногерманското божество Один в неговото въплъщение като "Бродникът" - старец с едно око, дълга бяла брада, шапка с широка периферия и жезъл. (Толкин в писмо от 1946 г. споменава, че си представя Гандалф като "Одинически бродник"). Финската митология и по-специално финският национален епос „Калевала“ се посочват от Толкин като оказали влияние върху Средната земя (части от „Силмарилионът“, например „Легендата за Турин Турамбар“, са много близки по сюжет до части от „Калевала“ (легендата за Кулервойнен), и често биват смятани за нейна художествена преработка от Толкин). Подобно на „Властелинът на пръстените“, „Калевала“ е построена около историята на магически обект с огромна сила, т.нар. Сампо, който носи голямо щастие на собственика си. Точната природа на Сампо обаче не е описана. Силите на доброто и злото се борят за него, както и за Единствения пръстен, и в крайна сметка той е изгубен за света, и унищожен в края на произведението. Един от главните герои на „Калевала“, магьосникът Вайнемойнен, много прилича на Гандалф - безсмъртен е по произход, мъдрец е, и на края на произведението също отпътува с кораб отвъд границите на света на смъртните. Друг аспект на влияние се проследява в това, че Толкин базира Куеня, езикът на Върховните елфи, на финландския език.
В добавка, „Властелинът на пръстените“ е силно повлиян от личните преживявания на Толкин през Първата световна война, и на сина му през Втората световна война. Основната сюжетна линия на книгите - страховита, поставяща край на едни ери и начало на други, война между доброто и злото - е в основата на много световни митологии, особено на норвежката. Не може да се отрече обаче, че е и отпратка към едно известно по нейно време определение на Първата световна война - "войната, която ще донесе края на всички войни".
След публикуването на "Властелинът на пръстените" тези влияния водят до спекулации, че Единственият пръстен е алегория за атомната бомба. Без съмнение обаче Толкин също е изпитал разпространеното в окопите на Първата световна война отчаяние пред новите военни машини и механизирани приспособления. Създаването на армия от специално развъдени орки и унищожаването на околната среда като военно средство също имат модерни аналози. Във въведението към книгата обаче Толкин категорично заявява, че не обича алегориите, и че тя не е алегория. Следва да се отбележи и че през август 1945 г, когато светът научава за първите атомни бомби, хвърлени над Хирошима и Нагазаки, повечето от книгата, включително завършекът ѝ, вече са готови.
Въпреки че Толкин убедително отрича наличието на "атомни" отправки, е ясно, че концепцията за Пръстена може да бъде отнесена към идеята за абсолютната власт въобще. Сюжетът на книгата е изграден върху възгледа, че ако някой търси да придобие огромна власт върху света, колкото и чист да е, накрая неизбежно ще бъде покварен от нея. Самата идея за "пръстен на властта" може да бъде открита в "Републиката" на Платон. Много хора обаче смятат, че най-вероятният източник на идеята е била норвежката легенда за Зигурд Волзунга (известна още като легендата за пръстена на Нибелунгите).
Смята се също, че един от основните подтекстове - отминаването на митична "златна епоха" - е повлиян не само от легендата за крал Артур, но и от личните страхове на Толкин, че урбанизацията и индустриализацията разрушават "традиционния" британски провинциален живот и пейзаж. Някои от местата и героите са вдъхновени от детството на Толкин в СерхолУорчестършир, сега част от Бирмингам), и Бирмингам.
Мнението на критиците
Оценките за "Властелинът на пръстените" са смесени - от "вълшебна" до "кошмарна". По-съвременните са като цяло много позитивни. "Съндей Телеграф" твърди, че "това е една от най-великите литературни творби на двадесетия век". "Съндей Таймс" пише: "Англоговорящият свят се дели на две части: хора, които са чели „Властелинът на пръстените“ и „Хобитът“, и хора, които тепърва ще ги прочетат". В прегледа си на книгата "Ню Йорк Хералд Трибюн" твърди: "Съдено ѝ е да надживее времето".
Не всички оценки обаче са добри. Джудит Шулевиц от "Ню Йорк Таймс" критикува "педантизма" на Толкиновия литературен стил, пишейки, че Толкин "е формулирал високопарна вяра във важността на собствената си мисия като съхранител на литературата, а всъщност е постигнал смъртта на литературата". Критикът Ричард Дженкинс в "Дъ Ню Рипъблик" твърди, че на книгата ѝ липсва психологическа дълбочина, че и героите, и книгата са "анемични, липсва им консистенция".
Отзивите в социалната група на Толкин, Инклингите, също са били смесени. Клайв Стейпълс Луис пише: "Ето красота, която пронизва като меч и изгаря като студено желязо. Ето книга, която ще докосне сърцето ви." Хюго Дайсън обаче е бил чут да казва по време на едно от четенията на Толкин: "О, не! Още един шибан елф!".
Други автори в жанра също са критични. Авторът на научна фантастика Дейвид Брин твърди, че книгите издават безпрекословно посвещение на традиционна елитистка социална структура, че описват в позитивна светлина избиването на противниковите сили, и че налагат романтичен назадничав поглед върху света. Друг известен автор на научна фантастика и фентъзи, Майкъл Муркок, сравнява в есето си „Епичният Пух“ труда на Толкин с „Мечо Пух“, и го критикува за "идеализирано провинциалистка гледна точка". (Като млад, Муркок е срещал Толкин и Люис, и твърди, че са му харесали като хора, и че не ги харесва единствено като писатели.) Повечето критики са насочени предимно срещу идеологията на книгата и автора ѝ, а не срещу художествените ѝ качества.
Въпреки някои отрицателни критики, книгата е получила множество награди, и многократно е била посочвана от проучвания сред читатели и критици, а и от размера на продажбите ѝ, като една от най-добрите книги на 20 век. Популярен израз в описанията на повечето добри автори на фентъзи е "вторият след Толкин".
Филми
Към средата на 2006 г. по книгата има заснети три филма.
- Първият е "Дж. Р. Р. Толкин: Властелинът на пръстените" на аниматора Ралф Бакши. Проследява сюжета на „Задругата на пръстена“ и част от „Двете кули“. Оригиналното му име е „Властелинът на пръстените: Част 1“, и отразява първоначалното намерение на автора да създаде и втора част, която да отразява останалото от книгата.
- Вторият се нарича „Завръщането на краля“, и е анимационна телепродукция на студиото "Ранкин-Бас", които създават подобна версия на „Хобитът“ през 1977 г.
- Третият е игралната трилогия Властелинът на пръстените на режисьора Питър Джаксън, продуцирана от "Ню Лайн Синема", и пусната като три серии: "Властелинът на пръстените: Задругата на Пръстена" (2001 г.), "Властелинът на пръстените: Двете кули" (2002 г.), и "Властелинът на пръстените: Завръщането на краля" (2003 г.). Този филм възбужда още повече читателския интерес към книгата.
По информация в медиите, Питър Джаксън се готви да заснеме игрален филм и по "Хобитът". Филмът обаче не се очаква да бъде готов преди 2008-2009 г.
Други
По книгата също така са правени сценични продукции и мюзикли.
Влияние върху фентъзи жанра
След успеха на Властелинът на пръстените Толкин обмисля създаването на негово продължение, озаглавено „Новата сянка“ (The New Shadow), в което гондорците се отдават на мрачни култове и се надигат срещу сина на Арагорн - Елдарион. След написването на около 30 страници обаче Толкин решил да не го пише, тъй като смятал, че е прекалено подтискащо, и че се отклониява от линията "добро срещу зло". Незавършената история е включена в „Народите на Средната земя“ - 12-ти, последен том от „История на Средната земя“. Толкин се заел с довършването на своята митология, която е публикувана след смъртта му от Кристофър Толкин.
Въпреки липсата на продължение, голямата популярност на Толкиновата сага рязко засилила търсенето на фентъзи. През 1960-те жанрът процъфтява. Много други известни в него книги, примерно цикълът Землемория на Урсула Ле Гуин, цикълът "Томас Ковенант" на Стивън Р. Доналдсън и др. са написани или започнати през него. Други, напр. книгите за Горменгаст на Мервин Пийк и "Червеят Куроборос" на Е. Р. Едисън са преоткрити.
Голямо е влиянието му и върху индустрията на ролевите игри, която получава популярност през 1970-те с играта Тъмници и дракони (Dungeons and Dragons). "Тъмници и дракони""Властелинът на пръстените" - полуръстове, елфи, джуджета, орки, полуелфи и дракони. Гари Гигакс, основният автор на играта, твърди, че не е бил повлиян особено от книгата на Толкин, и че е включил тези раси само за да използва популярността ѝ като маркетингов ход. Друга популярна игра, повлияна от Толкиновата митология, е Magic: The Gathering. "Властелинът на пръстените" повлиява създаването и на много видеоигри - Baldur's Gate, Everquest, The Elder Scrolls, Neverwinter Nights и серията Warcraft.
Както и във всички други изкуства, големите постижения водят до появата на огромно количество по-дребни деривативи. Терминът "Толкинов" се използва за обозначаване на целия този жанр, възникнал на базата на често (зло)употребявания сюжет на „Властелинът на пръстените“: група авантюристи се впускат в приключение, за да опазят някакъв магически свят от армиите на зъл "мрачен владетел". Популярността им (въпреки често ниското качество) е доказателство за силата на родителската им творба. Някои критици наричат книгата „Вагнер за деца“, намеквайки за „Пръстенът на нибелунгите“, и водят до разглеждането ѝ като християнски отговор на Вагнер.
„Властелинът на пръстените“ има силно влияние и върху автори на научна фантастика като Артър Кларк и Айзък Азимов. Кларк, който я сравнява с цикъла "Дюн" на Франк Хърбърт, включва отправка към Съдбовния връх в книгата си "2061: Трета одисея".
"Задругата на пръстена" е първият от трите тома на епоса „Властелинът на пръстените“. Официално книгата е издадена за пръв път на 29 юли 1954 г. в Великобритания. Книгата включва първите два от шестте тома, които съставят цикъла "Властелинът на пръстените". Толкин не им дава отделни имена, само номера; при по-късни издания синът му Кристофър Толкин им дава имената "Завръщането на сянката" и "Задругата на пръстена".
Сюжет
Действието в книгата започва с това как хобитът Фродо Бегинс бяга от родното си Графство, опитвайки се да избяга от слугите на тъмния владетел Саурон. В началото е описано Графството и причините, които довеждат до приключението на Фродо. Саурон иска да се добере до Единствения пръстен, който би му дал мощта да управлява цялата Средна земя. Пръстенът обаче се оказва у Фродо Бегинс, и той попада в центъра на приключение.
Следвайки напътствията на вълшебника Гандалф, Фродо напуска родното си Графство като взима със себе си и Пръстена. Той се опитва да достигне до Ломидол, където да бъде в безопасност от слугите на Саурон, и където ще бъде решена по-нататъшната съдба на Единствения пръстен.
В своето пътешествие той е придружаван от Мери (Мериадок), Пипин (Перигрин) и СамЧерните ездачи, които са слуги на Пръстена и се подчиняват на Саурон. Като срещат различни опасности и трудности и се запознават с Том Бомбадил те достигат до Брее. В Брее те срещат Бързоход, който е приятел на Гандалф. Той се присъединява към тяхната група, за да им помага по пътя за Ломидол.
Втората книга описва престоя на Фродо и другите хобити в Ломидол, където се решава Пръстенът да бъде унищожен във вулкана Ородруин (Съдбовния връх), намиращ се в Мордор. Освен Фродо и другите хобити в групата, която трябва да отнесе и унищожи Пръстена, участват още: два човека - Арагорн (Бързоход) и Боромир, който е син на господаря на Гондор (човешкото кралство); елфическият принц Леголас; старият приятер на Фродо - Гандалф и джуджето Гимли. Така задругата става от девет члена.
Те решават да прекосят Мъгливите планини, но тъй като проходът през планината е затворен от лошото време, поемат по пътя през мините на Мория, някога подземно кралство на джуджетата, но сега пълно с орки и други зли създания. В Мория Гандалф пропада в бездната в схватка със зъл огнен демон от древността, наречен Балрог.
Задругата от останалите осем души продължава до елфическото кралство Лотлориен, където получават различни дарове, които по-късно оказват сериозно влияние върху хода на историята. След края на престоя си те продължават с лодки по течението на реката Андуин. Тогава Фродо разбира, че силата на Пръстена влияе на някои от членовете на задругата, като ги изкушава. Боромир се опитва да отнеме Пръстена от Фродо, а след това е убит от орките, които атакуват лагера на задругата.Книгата завършва с това как Фродо и Сам тръгват сами към Мордор, а Арагорн, Леголас и Гимли, поемат след орките, за да освободят пленените Мери и Пипин. Така задругата се разрушава.
ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ: "ДВЕТЕ КУЛИ"
„Двете кули“ е вторият от трите тома на „Властелинът на пръстените“ на Джон Роналд Руел Толкин. Официално книгата е издадена за пръв път на 11 ноември 1954 г. във Великобритания. Книгата включва третия и четвъртия от шестте тома, които съставят цикъла "Властелинът на пръстените". Толкин не им дава отделни имена, само номера; при по-късни издания синът му Кристофър Толкин им дава имената "Предателството на Исенгард" и "Пътуването към Мордор".
Сюжет
Леголас, Гимли и Арагорн не успяват да настигнат орките, които са пленили Мери и Пипин. Срещат Роханските конници и търсят помощ от тях. Сприятеляват се с водача им Еомер и разбират, че конниците са избили орките ден по-рано, но не знаят,че хобитите са избягали. Мери и Пипин биват намерени от ента Дървобрад и стават негови гости. По-късно участват в похода на ентите, които сриват Исенгард и пленяват Саруман.
Леголас, Гимли и Арагорн откриват, че Гандалф всъщност е жив и помагат на краля на роханците Теоден да удържи крепостта Шлемово усое срещу изпратените от Саруман орки. По-късно те отиват заедно с Теоден в Исенгард, и разговарят със Саруман. Неговият слуга Грима се опитва да убие Гандалф (а може би господаря си Саруман), като го замерва с Палантира на Ортанк, но не успява. По-късно през нощта Пипин гледа в Палантира и едва не се разкрива пред Саурон. Тогава над лагера им прелетява Назгул, и Гандалф взима Пипин със себе си в Минас Тирит.
В това време Сам и Фродо пресичат хълмовете Емин Муил. Там те залавят Ам-гъл и той става техен водач. Преминават Мъртвите блата и стигат пред Черната порта. Разбират, че не могат да влязат през нея, и тръгват по съвета на Ам-гъл по обиколен път. По-късно пристигат в Итилиен. Там са открити и заловени от Фарамир - брат на мъртвия Боромир - и отведени в неговото скривалище. Неволно Сам издава тайната на похода, но Фарамир ги разбира и им помага.
След като потеглят, Ам-гъл отново става техен водач.Те минават до Минас Моргул и виждат Свечеряването. Тръгват по Стълбите на Кирит Унгол, където Ам-гъл ги изоставя. Сами опитват да преминат по-нататък, но не знаят за чудовището в един от тунелите - Торех Унгол, бърлогата на огромния паяк Корубана. Тя ужилва и упоява Фродо. Сам успява да го спаси от нея, но решава, че той е мъртъв, и взема Пръстена. Орките, които минават през тунела, откриват и вземат със себе си Фродо. Сам ги проследява и разбира,че Фродо не е мъртъв.
ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ: ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРАЛЯ
"Завръщането на краля" е третият, последен том на „Властелинът на пръстените“ на Джон Роналд Руел Толкин. Официално книгата е издадена за пръв път на 20 октомври 1955 г. във Великобритания.
Книгата включва петия и шестия от шестте тома, които съставят цикъла "Властелинът на пръстените". Толкин не им дава отделни имена, само номера; при по-късни издания синът му Кристофър Толкин им дава имената "Войната на Пръстена" и "Завръщането на краля".
Сюжет
Първата от двете книги, включени в третия том на "Властелинът на пръстените", проследява приключенията на Гандалф, Арагорн, Леголас, Гимли, Мери Брендифук и Пипин Тук.
След превземането на Исенгард от ентите и пленяването на Саруман, Гандалф избързва заедно с Пипин Тук към столицата на Гондор, града-крепост Минас Тирит. Там той се среща с Денетор, Наместник на Гондор, и се опитва да го предупреди за готовността на Саурон за война. Денетор го посреща студено, и отказва да вземе мерки, за да събере сили срещу опасността. Гандалф поема инициативата, и зад гърба на Денетор изпраща сигнал за помощ до крал ТеоденРохански. Пипин Тук предлага на Денетор службата и верността си, и бива приет от него за защитник на града.
Получил сигнала, Теоден събира силите си. По пътя към Гондор Арагорн, Гимли и Леголас се отклоняват от армията му, и тръгват по Пътя на Мъртвите, за да призоват обитателите му - някогашен народ, обещал на гондорския крал Исилдур вярност, но предал го, и затова прокълнат от Исилдур да не намери покой и в смъртта, докато не изпълни обещанието си.
Съвсем скоро след това Саурон атакува града с огромна армия орки, тролове и Харадрими, предвождана от Назгулите. Минас Тирит вече е почти паднал, когато армията на Теоден пристига и обръща хода на битката. Повелителят на Назгулите е принуден да изостави схватката си с Гандалф и да се намеси на бойното поле. Там той убива крал Теоден, но загива от ръката на Еовин, която се е присъединила тайно към армията, преоблечена като мъж. Битката бива окончателно решена от армията на Мъртвите, които, завладели корабите на повиканите да се присъединят към Саурон корсари от Умбар, пристигат с тях по реката Андуин.
По време на битката Денетор окончателно изгубва ума си, и се опитва да изгори ранения си син Фарамир и себе си. С помощта на Пипин Тук Гандалф успява да спаси Фарамир.
Арагорн поема командването на Гондор след битката, но победата не го успокоява - той знае, че Саурон може да бъде спрян единствено чрез унищожаването на Единствения пръстен. За да отвлече вниманието на Саурон, и да даде повече шанс на Фродо да унищожи Пръстена, той повежда остатъците от армиите на Гондор и Рохан на привидно самоубийствена атака срещу Мордор.
В следващата, последна книга Сам спасява Фродо Бегинс от орките, които са го пленили. След много трудности те успяват да достигнат до Съдбовния връх, преследвани от Амгъл. В ковачницата на Саурон, където Пръстенът е бил изкован и силата му е най-голяма, тя надделява над Фродо и той се поддава на изкушението да запази Пръстена за себе си. Амгъл обаче успява да го нападне и да отхапе пръста с пръстена от ръката му.
Не на себе си от триумфа, Амгъл се подхлъзва и пада в огъня на вулкана, и Пръстенът е унищожен. Това е и краят на Саурон и неговата армия.
Арагорн е коронован за крал, и се оженва за Арвен. Саруман обаче успява да се измъкне от плена на ентите, и организира група бандити под свое командване.
Когато Мери и Пипин се връщат в Графството, откриват, че то е завладяно от Саруман. Те бързо организират съпротива срещу него, и го побеждаат.
По молба на Фродо Саруман е оставен да си тръгне, но собственият му слуга Грима Змийския език го убива, неиздържал на отношението му.
Mирът е възстановен, и всички са щастливи. Раната на Фродо обаче остава незараснала и телом и духом. Единственият начин за него да намери покой е да отиде на Запад с елфите, в Блажените земи.
При отпътуването си Елронд и Галадриел
взимат Билбо и Фродо със себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар